Естетичният принцип на българските народни майстори, наследили традициите на древните траки, произхожда от възхищението към природата и е повлиян от опита да прилича на нея. Те създават изкуство независимо върху какъв материал – дърво, вълна и мед, коприна и сребро. Желанието за красота, останало през столетията, първо израства у дома.
Приложните занаяти постепенно възникват и израстват от тясната семейна рамка и се превръщат в изкуство, което ражда друго изкуство. В края на 14 век изкуствата и занаятите в България наброяват около 50. Неувяхващата красота на българските изкуства и занаяти може да бъде почувствана в: Българската бродерия с нейните заплетени геометрични фигури, използвана предимно за декорация на дрехите. Тя е географско диференцирана и зависи от декорацията, изпълнението, цвета и композицията. Типични черти на бродерията, например, са растенията и геометричните шарки, изработени с голямо техническо умение. Преобладаващ е червеният цвят. Българското текстилно изкуство включва тъкането на покривки, черги и килими. Има доказателство за производството на килими в България още през 9 век, но голямата килимарска индустрия се създава през 18-19 век в центровете Котел, Чипровци и др. Декоративното разнообразие е различно в отделните региони, например котелските килими се отличават с големи и правилно подредени фигури, докато чипровските са известни с малките фигури, втъкани в тях. Родопските черги имат бели, кафяви и жълти вълнени ресни. По–малките текстилни изделия са разнообразни и най-вече многобройни – различни видове престилки, препаски, кърпи, възглавници, чанти, кесии, пояси. Българската (рисувана) керамика: най-често срещаните методи са офорт, цветен рисунък и апликиране. Офортът, или рисуването с тушовка на кръгови линии по керамиката продължава от 19 век в старите керамични центрове Троян, Тетевен и Габрово. По-късно той е заменен от цветно рисуване по керамичните съдове. Най-типичната форма, правена от майсторите – грънчари, е стомна, с издължена, деликатна шийка, чийто връх е глазиран в жълто или зелено. Българската дърворезба – занаят, считан за чисто мъжки. От незапомнени времена българите са дълбали дървото, изобразявайки природата върху овчарските кавали и геги, ракли и детски люлки, върху тъкачните станове – въобще където е било възможно. Дървото е било част от покъщнината, умелите ръце на майсторите са му вдъхвали живот и постепенно е станало част от интериора. Чудесни композиции могат да бъдат видяни във възрожденските къщи в Трявна, Котел, Копривщица и мн. др. Ние сме също така известни и с малки дърворезбени изделия – лъжици, кутии за лъжици, гаванки, кутии за хляб, хурки, геги, трикраки столчета, полилеи, лешникотрошачки и др. Към тази колекция се присъединяват и музикалните инструменти като кавал, гъдулка и гайда. Неувяхващата красота на българското изкуство и занаяти трябва да бъде почувствана. Българското медникарство – един художествен занаят, който достига своя разцвет през 18 – 19 век, когато са на мода многобройни методи на декорация. Самото моделиране на формата представлява изкуство – в зависимост от големината декорацията на чашките за кафе, котлетата, саханите и подносите прилича на наниз от миниатюрни зрънца или разпръснати звезди. Медните съдове имат своето романтично място и в днешния модерен интериор. Българското златарство – едно изкуство, чиито изделия са чисто декоративни. Получили в наследство богатите традиции на древните траки, майсторите постигат съвършенство на формата и крайния резултат. Въпреки че този занаят е много податлив на външно влияние–частично от западноевропейския барок, растенията и геометричните орнаменти, както и композицията, запазват своите национални характеристики.
БЪЛГАРСКИТЕ ТРАДИЦИОННИ ЗАНАЯТИ в своето многовековно историческо съществуване българският народ е създал не само полезни, но и изящни предмети от дърво, метал, тъкани и глина. Традициите в занаятите, наследени от нашите прадеди – траки, славяни, прабългари, се предавали от поколение на поколение, за да достигнат до най-голям разцвет в края на 18-ти и 19-ти век – времето на българското Възраждане. Тогава в България се практикували около сто занаята, между които ковачество, ножарство, пушкарство, медникарство, дърводелство, бъчварство, самарджийство, папукчийство, сарачество, кожарство, абаджийство, терзийство, гайтанджийство, мутафчийство и т.н. и т.н. Произведенията на българските занаятчии от този период задоволявали не само нуждите на местното население и на турската армия, а се изнасяли и далеч извън границите на Османската империя. Голям напредък се забелязва и в художествените занаяти – резбарство, медникарство, златарство, грънчарство, “ковано желязо”, килимарство.